"Из преживяното....."

 

 

 

                               "Из... ПреЖивяното..........."

 

 

 

 

 

   „Нямам нужда от любов, приемане или от разбиране, нямам нужда от нищо.. аз имам всичко - храната, която пълни всичко в мен, храната, която е до мен винаги, независимо дали съм тъжна или гневна, объркана, съмняваща се или опитваща се да бъда съвършена. Храната, която запълва всяка емоция, която пожелая. Открих това вълшебство.. не знам кога го открих всъщност.. Винаги съм се борила с тялото си, с килограмите и с храната, но така и не спечелих тази битка.. тогава просто един ден започнах да се храня импулсивно, емоционално, а след това се мразих още повече и вината ме погубваше.. Чувствах се тежка, пълна, но някак си празна и виновна.. Тогава открих „чудото” да бръкнеш с пръсти в устата си и да изпразниш всичко погълнато, да се чувстваш лека, феерична, почти съвършена..., но за кратко.. Боли ме, срам ме е, страх ме е, виновна съм… Аз не съм болна.., не съм самотна.. Аз не съм обичана, но и не искам.. Нямам нужда от любов, нито от някой друг, нито от мен самата.. Добре ми е тук.. или просто да ме няма..

Аз не съм това или поне не бях.. 

Не знам къде ще свърши тази история? Може би някъде между любовта към собственото ми Аз, приемането и да бъда несъвършена в моето болезнено „съвършенство..” , а може би някъде там в щастието не с друг, а със самата мен..

Не знам.. но как мога да знам, все пак да не забравяме това не съм аз и никога  не съм била там...”  Надежда..

 

*Съобразно етичните принципи името на момичето – попаднало в матрицата на храната, е сменено.

 

 

     Усещането за празнота, за ненужност, за отсъствие на смисъл в живота довежда много от момичетата до болестта.

Мисълта за храна завладява съзнанието на страдащите с голяма бързина. Почти всички в началото са убедени, че могат да се справят сами, че са в състояние да се контролират.

И минава доста време докато разберат и си признаят, че не са те тези, които контролират мисълта за храна, а е мисълта за храна, която ги контролира.

Да се изясняват проблемите на безсъзнателното и на Аз-а на клиента, или простичко казано, да му помогнем да живее по-добре, това е екзестенциалната фаза в терапията.

Човекът, който търси помощ, иска да знае как да запълни житейската празнота вътре в себе си, как да живее без да се страхува, да открие кои са интересите му, какво го влече, какво го вдъхновява за живот.

"Клиентът има свещеното право да пробва и да опитва, докато не открие онова, което му е "по мярка"". Има право да греши, без да бъде наказван за това..., иначе ще избяга отново в болестта. Само така страдащите , могат да бъдат сигурни, че няма да има рецидив и отново да попаднат в "черната дупка".

Замествайки интереса към болестта със страст по отношение на всичко онова, което представлява животът, запалвайки вътре в душата си отново пламъка на любопитството и желанието да опознават и правят колкото се може повече - това според мен е най-коректната терапевтична цел.

                                                                               Даниела Червенакова, психолог