ТЪЖНАТА СЯНКА НА ОТЧАЯНАТА САМОТА

       Когато се оказваш излишна в живота си, неспособна да създаваш свой живот, да организираш и управляват дните си, дейностите си, чувствата си...

       Когато храната и дрогата се превръщат в перфектен начин за бягство от живота, който не е “твой”...

 
          

 Посланието на едно зависимо от храна момиче е: “ Вие ме разболяхте, сега не съм в състояние да се грижа сама за себе си. Вие сте тези, които трябва да го направите.”

Бунтът е другата възможна реакция, бунт срещу родителите, срещу семейството, срещу училището, университетите.... и така болестта се оказва най-силната карта в играта, за да получат страдащите въображаемата свобода.

А чрез болестта често се бяга от отговорност!

Дисциплината е едно от важните основи в лечението на хранителните разстройства. В терапевтичната методика дисциплината представлява едно силно оръжие срещу импулса на болестта! С чувството за отговорност, светът в очите и сърцата на девойките се заражда отново. С чувството за отговорност се променя и самочувствието и изявления от рода: “Те не ме обичат, те ме изоставиха ...”изчезват....

Отговорността помага на зависимите да бъдат критични не само в оценката към света, но и в оценката за самите себе си. Ставайки реалисти, осъзнавайки действието си, задачите си, начините по които да ги изпълнят- всичко това, което съставлява независимостта, е желаният терапевтичен успех!!!

Много е важно да разглеждаме не самото поведение, а символиката скрита отдолу. И посланието често е или на защита или на слабост!

Анорексията и булимията започват в периода на ранното съзряване на девойката. Тоест, в годините, в които обикновено се формират различните социални умения и интереси да общуват и живеят в група с връстниците си. Годините, в които се оформя личността на подрастващите. При болните момичета обаче, формирането на тези социални умения и интереси е пречупено през кривото огледало на болестта. Техните интереси остават в рамките на една социална пасивност и консуматорство.

Усещането за празнота, за ненужност, за отсъствие на смисъл в живота, довежда много от момичетата до болестта.

Мисълта за храната завладява съзнанието на страдащите с изненадваща бързина. Почти всички в началото са убедени, че могат да се справят сами, че са в състояние да се контролират. И минава доста време, докато разберат и си признаят, че не са те тези, които контролират мисълта за храната, а е мисълта за храната, която ги контролира.

Ядат и повръщат или пък приготвят вкусни ястия, с които след това се опитват да натъпчат близките си или пък изхвърлят на боклука. И това не е капризен жест или пък проява на неподчинение, както често се случва да мислят родителите им. Това е форма на общуване-чрез храната, момичетата разказват за тяхната самота, за отчаянието им, за празното в душите и живота им, което те отчаяно се опитват да запълнят.

Много е важно да разшифроваш посланието зад поведението...

Свикнала със своята самота е много трудно да споделяш храненето си, а оттам и живота си с другите...Усещането за празнота, за ненужност, за отсъствие на смисъл в живота, довежда много от момичетата до нея, до болестта.

          Трудно е, когато не искаме да оставим старото настрани. А познатото, навикът, е като стара дреха, но удобна до последния шев. Трудното, обаче ни помага, да направим различен Света! Да превърнем болката в смях!

                                                               Даниела Червенакова, психолог