СТРАХЪТ ОТ ИЗОСТАВЯНЕ- “УЯЗВИМОТО ДЕТЕ”

 

 

 

 

 

 

СТРАХЪТ ОТ ИЗОСТАВЯНЕ- “УЯЗВИМОТО ДЕТЕ”

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Когато говорим за произхода на страховете, наблягаме основно на особеностите на детската среда.

Изследванията показат, че някои бебета, реагират на раздялата по-интензивно, в сравнение с други. Това предполага, че някои хора могат да бъдат биологично предразположени да развит страх от изоставяне.

Начинът, по който реагираме на раздялата с човека, който се грижи за нас, в крайна сметка, частично е вроден. Раздялата с майката е жизнен момент в живота на новороденото.

През цялото време в света на животните малките са изцяло зависими от техните майки, за да оцелеят, след това малкото губи майка си. Малките се раждат подготвени да се държат по начин, обозначаващ края на раздялата с техните майки. Те плачат и показват, че страдат. Те “протестират” срещу раздялата, както Джон Боуби казва в своята класическа книга.

Боуби пише за бебетата и малките деца, които временно са отделени от своите майки. Бебетата са поставени в детски стаи заедно с други неща. Наблюдението на тези деца илюстрира три фази на процеса на раздялата, с които се характеризират бебетата. /страх-тъга-гняв/

Първо бебетата са “протестирали” и показвали голяма загриженост. Те търсили майките си. Ако друг човек се опитвал да им усигури удобство, те ставали неутешими.  Те разкривали искри на гняв към своите майки.  Но докато времето минавало и техните майки не идвали, те се примирявали и минавали в период на отчаяние. В тази фаза те били апатични и затворени в себе си. Били безразлични към опитите на персонала да общува емоционално с тях.  Като минело достатъчно време по някакъв начин бебетата излизали от това състояние на отчаяние и създавали друг вид привързаност.

Ако тогава майката се завърнела, бебето влизало в третата фаза на изолация. Бебето било студено към майка си и не показвало интерес към нея.  Докато времето минавало изолацията на детето се прекъсвала и бебето отново се привързвало към майка си. Детето е било склонно да се вкопчи и да се безпокои, когато майката е извън полезрението му- да развие, както Боуби го нарича “ обезпокоително обвързване” с майката.

Боуби казва, че този поведенчески модел на безпокойство, отчаяние и изолация е универсален. Това е реакция на всички малки деца, които е трябвало да бъдат разделени от майките си. Освен това реакцията се наблюдава и в царството на животните. Не само човешките същества, но и малките на всички видове животни показват същите поведенчески модели. Подобна универсалност в поведението предполага биологична предразположеност.

Някои хора изглежда са родени да преживяват този цикъл от емоции в особено силна степен. Когато се появи раздяла, безпокойство, мъка и гняв, които те чувстват толкова силна, че се оказват неспособни да се утешат и се чувстат изцяло отделени и отчаяни. Те могат да се разсеят от това чувство само за кратко време. Такива хора са изключително чувствителни да не изгубят хората, които обичат. Те силно се обвързват с други хора-това е една от техните дарби-но те не могат да понесат да бъдат сами.

Хората, които имат склонност да реагират на раздялата толкова силно и които не са способни да се успокоят от липсата на любящ човек са по-склонни да развият страх от изоставяне. Но това не означава, че всеки който е биологично предразположен развива този страх. Това в частнос зависи от средата, в която се развива детето.

Ако сте имали стабилни емоционални връзки като бебе, особено към майката, но и към други важни хора, тогава дори и биологично да сте склонни да развиете този комплекс, вие може да не го развиете.

Децата, чиито родители нямат време за тях, които са отгледани от гледачки, детски ясли, детски заведения, където персоналът непрекъснато се е сменял са много уязвими към страха от изоставяне.

Особенно в ранните години детето се нуждае от силно присъствие на един човек, който се грижи за него. Не е необходимо този човек да бъде неприменно негов родител. Когато непрекъснато се сменя човекът, който гледа детето се поражда изолация. От гледна точка на възприемането на детето това би могло да изглежда като че ли то живее в свят с непознати.

Произходът на взаимоотношенията отразява моментните взаимодействия между майката и детето. Ако тези взаимодействия са нестабилни, тогава детето би могло да развие страх от изоставяне.

Често детето, което се чувства изоставено от родител следва този родител. Детето връви по петите на този родител, следва го, наблюдава го.

Страхът от изоставяне може да възникне от прекомерно защитена среда, препомерно глезене, обгрижване.

 Темпераментът е вроден. Той е нашата емоционална природа, начинът по който сме програмирани да реагираме на дадени събития. Наследствеността и формата на средата ни влияят.  Това е вярно, дори при тези характерни особености, които изглеждат чисто физически, като например височината. Раждаме се с потенциала за определена височина и достигането до нея зависи отчасти от средата, в която се намираме- дали сме добре хранени, дали живеем в здравословна среда.  Най- важно ранно влияние в средата ни е нашето семейство. До голяма степен движещата сила на семейството ни е била и нашата движеща сила в ранния ни свят.  Възстановявайки страх ние почти винаги възстановяваме драма от детството.

Изходът е, че ние живеем тук и сега, не там и тогава. Там е било такова, тук и сега е друго , тук и сега човек е изправен пред потребността или страха и психотерапията е помощта, която може да помогне на личността да се изправи срещу страха и да живее в реалността, свързвайки се със себе си, другите и света по един здрав и сигурен начин.

 

 

 

 

                                                       Даниела Червенакова, психолог