НЕ БЯХ ДОСТАТЪЧНА......

НЕ БЯХ ДОСТАТЪЧНА......

 

 

 

 

 

 

 

 

“Навсякъде, където отидох- не бях достатъчна. Никога не бях достатъчно умна, никога не бях достатъчно добра. Никога не бях достатъчно забавна. Никога не бях достатъчно спокойна. Нищо не беше достатъчно.

Не виждах себе си добре... Така, че станах- невидима!

Да бъда невидима ми позволи да бъда в безопасност. Така хората не ме нараняваха, защото не ме виждаха.

Аз не бях достатъчна и реших да бъда достатъчна....Това казах на моето 17 годишно Аз.

И така направих това....! Бях “сладка”. Бях умна, учих много. Бях перфектна. Отслабнах, загубих тегло....Изгубих се.....Превърнах се в моето хранително разстройство!

И така моето хранително разстройство ме контролираше...Станах пристрастена..... към това да не ям храна!

Скрих тайната, изпитвах срам, всичко беше моя вина.

И единственият начин да спра болката беше като се предам...Да направя това, което ми казваше хранителното разстройство.

НАПЪЛНИХ БОЛКАТА С ПОВЕЧЕ БОЛКА И СКОРО НЕ УСПЯХ ДА ПОЧУВСТВАМ НИЩО.

Не усещах да съм човек. Мислих за смъртта и това беше утешително.  Бях уплашена.

Тогава всички изведнъж започнаха да ме виждат. Приятелят ми ме видя, родителите ми ме видяха, учителят ми ме видя, братовчед ми ме видя.....

От сърцето ми се появи едно семе, погребано толкова дълбоко-това беше надеждата.

Разбрах, че никога не е късно да мечтая отново!

Направих това, което ме уплаши.

Направих обратното на всичко, което разстройството на храненето ми каза да направя.

Започнах да чувствам отново.

Усещах паника, страх, отвращение. Усетих омраза и срам. Изпитах съжаление. Чувствах радост и приятелство.

Чувствах смелост, съпричастност, приемане, всичко беше приключение.

Бях уязвима!

Аз отново се смеех! Започнах да се намирам и открих, че може би самата аз съм достатъчна.

Сега чувствам всичко- доброто и лошото. Но мога да взема решение със собствения си ум. Понякога все още се чувствам самотна, понякога все още се чувствам отхвърлена, понякога все още боли.

Но болката не ме контролира. Болката не контролира действията ми.

Не е лесно, но не исках лесно. Исках само възможно, а аз съм силна!

Понякога се събуждам сутрин и плача. Не защото светът е добро място, не защото светът е лошо място. Не защото съм щастлива, не защото съм тъжна. Плача просто защото съм жива и да бъда жива е чудесно нещо!!!”

 

 

Сега, когато публикувам писмото на моята клиента, в гърлото ми засяда буца от емоциите, които ме спохождаха-да ние, помагащите, също плачем, но е по-приятно, когато плачем от щастие. Всеки път, когато някой от моите клиенти успява да ме развълнува и да ме накара да се разплача от радост пред неговия успех, си го спомням с удоволствие и със същата интензивност на изживяването. Така успявам да се преборя по-лесно с усещането за страдание и болка, което ежедневно присъства в работата ми.

                                                                                           Даниела Червенакова